Литературна загадка

Публикацията е предназначена за улесняване на онези, които се опитват да намерят отговор на загадката в частта, свързана с търсения автор.

И така,

търси се авторът.

Открийте кой е този автор?

Възражението на издателя е било, че в уводното есе авторът е представен в много сантиментална светлина. Очевидното, според издателя е, че авторът на есето не е прочел нито един подробен разказ за живота и нрава му.

На това място, се вметва уточняващ въпрос: Означава ли съмнението, че пишешият есето не е прочел нито един поробен разказ другото твърдение: Той не е прочел ПОНЕ един подробен разказ?

„Върви, пътнико, и се постарай да следваш оногова, който с всички сили се бореше за свободата.“

Твърди се, че такава е епитафията на търсения автор, написана от самия него. Тази епитафия авторът е написал на латински.
Той е англикански свещеник. Написал е тази епитафия за дългия си живот. Авторът е погребан до жена си в катедрала в Дъблин. Авторът е бил старши свещеник (викарий, декан, настоятел) в тази катедрала през последните си трийсет и две години. В Дъблин е написал и книга, която е не по-малко вечна от всяка катедрала. Назначението му в катедралата го разочаровало. Той се надявал да получи епархия в Англия. Независимо от това, той станал, по думите на негов изследовател, „виден гражданин на Дъблин“ и голям ирландски патриотичен викарий. В обидчивото и надуто общество на двайсти век не би било възможно такъв яростен сатирик да оглави катедрала и да стане ценен общественик.

Той започнал да пише книгата, с която е световно известен, приблизително на петдесет и четири години. Завършил я на шейсет. Вече бил признат за един от най-големите сатирици на своето, а и на всички времена. Мотивите му обаче неизменно били сериозни. Книгата му може да се чете като поредица от високоотговорни проповеди, изнесени по време на криза в християнските ценности, която далеч не е отминала.
А кризата в двайсти век е била следната: възрастните християни просто вече не бива да се смятат за божи агънца.

Авторът умира преди изобретяването на парната машина и на железния плуг. Дори и преди Конституцията на Съединените щати. Само че е знаел за микроскопите, за телескопите, за диференциалните уравнения, за теориите на Харви за кръвообращението в човешкото тяло, за Нютоновите закони за движението и т.н. В епохата, когато е живял, вече имало неща, които започвали да подсказват, че естественият ред на нещата не е неизменен. Много дълго забулен в тайнственост и неподатлив на промяна, този ред вероятно е прекрасен часовников механизъм. Часовников механизъм, в който може да се човърка и дори да се разглобява и сглобява наново.

Вметвам, че става въпрос за технологии, за техника, за физика, за наука и изобретения, за предприемачески насочени хора, които не се занимават директно с търговия и бързи печалби.

Човешкият разум бил в процес на набиране на сили да променя живота, както само армиите и бедствията можели до този момент. Затова най-видният жител на Дъблин имал изводи, че трябва да се погледне сурово, в името на доброто на вселената, на хората. На големите маймуни, а те изведнъж били започнали да мислят толкова мощно. Божи агънца, как ли пък не!

Авторът определя толкова високи критерии за сурово отношение към човешките същества в книгата си, че повечето от нас можем да ги достигнем само по време на война, при това — за кратко.

Той ни смалява, уринира върху нас, увеличава ни и поглежда във всичките ни отверстия, насърчава ни да демонстрираме глупостта и коварството си, отвратително ни състарява. На хартия ни подлага на всички унизителни изпитания, които въображението на писателя може да съчини. И какво научаваме за себе си в хода на тези експерименти, достойни за Аушвиц? Само едно, според героя му: ние сме крайно отвратителни.

Сигурно е, че самият автор не мисли така, защото преди да позволи на героя си да ни обяви за по-лоши от помия, той го прави луд. Такъв трябва да е дълбокият смисъл на любовта на художествения му герой към конете, тъй като самият автор не е изпитвал особено уважение към тези отнесени и вятърничави животни. Героят му обаче не е вече надеждният свидетел, какъвто е в Първа глава на книгата.

В гимназията имах една учителка, която ме уверяваше, че човек трябва да е поне малко луд, за да повтаря непрекъснато колко е гадна човешката природа, така както го прави авторът. А авторът го повтаря много преди героят му да полудее. Добре е да се каже на тази учителка, че повторението му е толкова неумолимо, че чак става смешно, каквото трябва да бъде. Авторът ни преподава урок, не по-малко важен от този, че не сме агънца — готовността ни да се отвращаваме от себе си и от другите може би не е онзи пазител на цивилизацията, за който много от нас я приемат. Всъщност отвращението е може би най-големият унищожител на разума ни, на здравия ни разум — то може да ни накара да действаме във вреда на собствените си интереси, може да ни побърка.

Авторът не развива тази тема, това го прави историята през двадесети век. Какво е накарало цивилизовани човешки същества да построят лагерите на смъртта? Отвращението. Какво ги е карало да бомбардират беззащитни градове, да измъчват затворници, да пребиват жените и децата си, да си пръскат мозъците? Отвращението. Да. Според мен книгата на този автор е забележителен опит да бъдем инжектирани със свръхдоза отвращение, за да развием имунитет към тази толкова опасна болест.

В онова издание на книгата от 1971 г. има нещо, което липсва на други нейни издания — увод и стотици увлекателни бележки. Препоръчвам това издание на всички, които търсят удоволствието да свържат разказа с приключенията и епохата на самия автор и които биха искали да участват в разсъжденията за достоверността на безкрайните лъжи на главния герой.

Оправданието за подобно лишено от бележки издание, разбира се, е, че авторът, като всички автори, би искал книгата му да бъде харесвана сама за себе си. Ако призракът на този автор е сред нас, намесата на пишешият есето за нея, като някой яху – със сигурност му е много неприятна. Най-сериозното прегрешение на пишещия за автора е невъзможността да предаде цялата ярост, радост и ирационалност, съпътствали създаването на този шедьовър. Докато възхваляваме здравия разум на книгата, тя се оказва прекалено здравомислеща.

1 thought on “Литературна загадка

  1. Pingback: Литературна викторина (продължение) | Блог на Zelenkroki

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.