Архиви от проекта „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
Тревненската гимназия
Блог сайт на СУ „П. Р. Славейков“, Трявна
Архиви от проекта „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“
Тревненската гимназия 
ДА!
ДАААААААА
Да
Да – Невена
Умението на П. Р. Славейков да бъде не само достъпен, но и да се вживява в мисловността на другия, да нагажда словата си спрямо неговия манталитет, го спасява през 1876 г. Разбира се, П. Р. Славейков, който е срещал в живота си различен тип учители – схоластѝка Христаки Павлович, „разговорливия и открит“ Еманул Васкидович, многоучения, жалостив и малодушен Никола Михайловски, поощрил и разширил литературните му интереси, не би могъл да се формира и себеизгради като типичния даскал, чиято единствена привилегия и гордост е да ходи с дивити в пояса и да демонстрира притежанието на часовник.Още невръстен хлапак, П. Р. Славейков изпитва желание да блесне чрез слово, да се надпостави спрямо някаква аудитория: „Тия последните книги бяха най-любимото ми занимание през зимата и не само че четях и канерках всичко в черква всеки празник, ами сказвах и сказания в черква всеки празник и всяка неделя от Софрония и Амортолон Сотирия, като се качах за по-високо по троновете, от които един път паднах и си сцепих многоучената глава.
Още невръстен хлапак, П. Р. Славейков изпитва желание да блесне чрез слово, да се надпостави спрямо някаква аудитория: „Тия последните книги бяха най-любимото ми занимание през зимата и не само че четях и канерках всичко в черква всеки празник, ами сказвах и сказания в черква всеки празник и всяка неделя от Софрония и Амортолон Сотирия, като се качах за по-високо по троновете, от които един път паднах и си сцепих многоучената глава.“ (П. Р. Славейков, „Спомен на четирдесет годишната ми писателска деятност“. – В: П. Р. Славейков. Съчинения в 8 тома. Т. 3. – София, 1969, с. 140.) По-сетне тази склонност, неудържимото влечение да изнася слова, се проявява на два пъти и обръща внимание върху личността му до степен, че веднага се сдобива с учителско място в Плевен и Враца: „Било срещу Петдесетница 1848 г. Вечерта отишъл в черква и взел участие в службата.
Личният живот на П. Р. Славейков се състои в стоицизма на писането, в статуарността на този физически акт, който надломява парализата на тялото и помрачаването на разсъдъка: „Тая маса с перото в ръка на нея, той не напусна до самия момент, когато последната треска на живота го свали на легло, от което след два-три дни го дигнахме да го пренесем и сложим в леглото на вечността. Докогато можеше да ходи сам, той рядко се отделяше от тая маса; когато престана да ходи, на нея седеше от сутра, кога се разбудеше, до вечер, кога си легнеше. Вече беше престанал да пише и най-трогателно и мъчително за нас беше да го гледаме как при това не преставаше да се опитва да пише, когато изпод перото му излизаха само криви черти, без никакъв образ на букви, даже и на йероглифи.” (Иван П. Славейков. – Цит. съч., с. 45.)
Ако преди десетилетия скандалната любов на Петко Славейков и Катерина Стойоглу (скандална, защото остава в неразбиваемото морално статукво, макар очевидно да го разбива) е била споменавана между другото в Бележките към съчиненията на поета, то днес тази съдбовна любовна история нерядко бива експонирана в модуса на сензацията и пикантериите, с цел да бъде профаниран, опрозрачностен интимният живот на народния будител. Всъщност още през 60-те години на ХХ век фигурата на тази загадъчна Петко-Славейкова любима е обект на научни изследвания. (С. Баева. Една страница от живота на П. Р. Славейков. – В: Литературна мисъл, 1962, кн. 6, с. 14–26.) Ведно с нея е откроен и образът на една сприхава, ограничена, принизено битова жена в поезията му, чийто прототип е съпругата Иринка. Ако съпоставим стихове от две малко известни творби на поета, ще се прояви пределната паралелност в съкровеното битие на Славейков.
Още невръстен хлапак, П. Р. Славейков изпитва желание да блесне чрез слово, да се надпостави спрямо някаква аудитория: „Тия последните книги бяха най-любимото ми занимание през зимата и не само че четях и канерках всичко в черква всеки празник, ами сказвах и сказания в черква всеки празник и всяка неделя от Софрония и Амортолон Сотирия, като се качах за по-високо по троновете, от които един път паднах и си сцепих многоучената глава.“ (П. Р. Славейков, „Спомен на четирдесет годишната ми писателска деятност“. – В: П. Р. Славейков. Съчинения в 8 тома. Т. 3. – София, 1969, с. 140.) По-сетне тази склонност, неудържимото влечение да изнася слова, се проявява на два пъти и обръща внимание върху личността му до степен, че веднага се сдобива с учителско място в Плевен и Враца:
Умението на П. Р. Славейков да бъде не само достъпен, но и да се вживява в мисловността на другия, да нагажда словата си спрямо неговия манталитет, го спасява през 1876 г. от въжето. Успява да убеди истинтакчията (разпитващия го
Умението на П. Р. Славейков да бъде не само достъпен, но и да се вживява в мисловността на другия, да нагажда словата си спрямо неговия манталитет, го спасява през 1876 г. от въжето. Успява да убеди истинтакчията (разпитващия го
Така откриваме, припознаваме, въздигаме в определени моменти термини, които ни се струват знакови, фундаментални, без чиято употреба литературоведските ни тълкувания изглеждат без тежест, ненаучни и немислими… Петко Славейков полага този терминологичен фундамент, старателно тълкувайки значения, превеждайки ги според понятията на своето време, поставяйки ги сред своите неокончателни азбучни класификации.
Още невръстен хлапак, П. Р. Славейков изпитва желание да блесне чрез слово, да се надпостави спрямо някаква аудитория: „Тия последните книги бяха най-любимото ми занимание през зимата и не само че четях и канерках всичко в черква всеки празник, ами сказвах и сказания в черква всеки празник и всяка неделя от Софрония и Амортолон Сотирия, като се качах за по-високо по троновете, от които един път паднах и си сцепих многоучената глава.“ (П. Р. Славейков, „Спомен на четирдесет годишната ми писателска деятност“. – В: П. Р. Славейков.
От тук насетне П. Р. Славейков ще произнася речи пред различни множества и аудитории, слова, изпращани с овации и отпечатвани, какъвто е случаят с речта-славослов на българката от откриването на Етнографската изложба в Цариград през 1873 г.; призивни думи, които сплотяват сънародниците му (когато през януари 1872 г. народното шествие потегля към Високата порта с искането за освобождение на заточените владици ); речи, съкрушителни за политическите му противници и убедителни дори за тях, изпъстрени с необорими народни мъдрости и популярни изрази (речта пред Учредителното събрание от април 1879 г. в защита на Конституцията и срещу идеята за сенат); увличащата реч в Търново пред събралите се граждани, които очакват да чуят протестно слово срещу режима на пълномощията на княз Батенберг и срещу суспендирането на Конституцията (1881), и много други вдъхващи респект слова, произнесени със съзнанието, че са чути, че имат мигновено въздействие върху слушателите си. Стреми се винаги да бъде разбран, достъпен, не самоцелно витиеват, да не демонстрира ученост. Неизменно прибягва до пословиците, които години наред събира.
Личният живот на П. Р. Славейков се състои в стоицизма на писането, в статуарността на този физически акт, който надломява парализата на тялото и помрачаването на разсъдъка: „Тая маса с перото в ръка на нея, той не напусна до самия момент, когато последната треска на живота го свали на легло, от което след два-три дни го дигнахме да го пренесем и сложим в леглото на вечността. Докогато можеше да ходи сам, той рядко се отделяше от тая маса; когато престана да ходи, на нея седеше от сутра, кога се разбудеше, до вечер, кога си легнеше. Вече беше престанал да пише и най-трогателно и мъчително за нас беше да го гледаме как при това не преставаше да се опитва да пише, когато изпод перото му излизаха само криви черти, без никакъв образ на букви, даже и на йероглифи.” (Иван П. Славейков. – Цит. съч., с. 45.)